Олга Кулигина: от Приднестровието през Словянск до Херсонска област

🇷🇺🕵️🇺🇦 Олга Кулигина, бивш преподавател по мениджмънт в Москва, е едно от трите руски оперативни лица, които според изследване на Free Russia Foundation (FRF) от юни 2023 г. разпалват войната в Донбас заедно с Александър Бородай и Игор Гиркин. Нейният път минава през конфликта в Приднестровието през 1992 г., Словянск през пролетта на 2014 г. и окупираната част на Херсонска област през 2022 г. От юни 2022 г. името ѝ попада в санкционния списък на САЩ.

Изследването Vile Bodies на Пиер Во и Майкъл Уайс е издадено от Free Russia Foundation, организация на руски емигранти, противници на Кремъл, със седалище във Вашингтон. Кулигина, родена на 14 септември 1972 г. в Москва, е на 19 години, когато през пролетта и лятото на 1992 г. сепаратистите, с решаваща помощ от руските военни, фактически откъснаха Приднестровието от Молдова. През август 2015 г. е представена от Бородай пред „Украина.ру“ с думите „Оля всъщност воюва от 1992 г.“ и допълни, че оттогава ѝ е останал прякорът „Валкирия“. Самата тя каза в същото интервю, че е карала хуманитарна помощ в Бендер, където се е запознала с Гиркин, докато Бородай е бил „малко по-нататък, в Кицкани“, но „всички се запознахме чак в Москва“. „Всички бяхме ветерани от войната в Приднестровието“, заяви тя и уточни, че през 1992 г. думата „ветерани“ не ѝ подхожда съвсем. Според FRF с Бородай се е запознала още в Приднестровието.

Една година по-късно Кулигина се намира в Москва по време на обсадата на сградата на Върховния съвет, известна като Белия дом, когато през октомври 1993 г. президентът Борис Елцин разпореди на танковете да стрелят по нея. Официално тя е част от медицински екип от доброволци към защитниците на парламента. През 90-те години тя и Бородай пишат за националистическия вестник „Завтра“ на Александър Проханов, а през 2012 г. Бородай разговаря с нея за октомври 1993 г. в предаването „Черният октомври“ на свързаната с вестника телевизия „День ТВ“. Именно Кулигина, по думите на самия Бородай, го е запознала с Гиркин; FRF отнася запознанството към 1996 г.

На 12 април 2014 г. въоръжен отряд на Гиркин, бивш кадрови офицер на Федералната служба за сигурност (ФСБ), превзема ключовите административни сгради в Словянск. Кулигина също е там под прикритието на академичен експерт по теория на управлението от Руския икономически университет „Плеханов“, където по нейните думи реално е преподавала. Снимка на нидерландския фотограф Пиер Кром, публикувана от FRF, я показва на 2 май в центъра на Словянск с автомат АКС-74 сред маскирани бойци. Малко по-късно Бородай става „премиер“ на т.нар. „Донецка народна република“ (ДНР), а Гиркин – неин „министър на отбраната“. През ноември 2022 г. нидерландски съд осъди Гиркин задочно на доживотен затвор за свалянето на полет MH17, при което загиват всички 298 души на борда (283 пасажери и 15 членове на екипажа), пътували от Амстердам за Куала Лумпур.

Четири седмици след снимката Кулигина е задържана. В нощта срещу 30 май 2014 г. украински граничари спират на държавната граница с Руската федерация 2 микробуса „Газел“ и Mercedes Vito, който трябва да ги посрещне. В тях са открити 27 автомата „Калашников“, 4 картечници, 5 снайперски пушки и 84 сандъка с боеприпаси и гранати, съобщи Държавната гранична служба на Украйна (ДПЗУ). Задържани бяха 13 души, сред които жена с 10 000 долара в брой. Медиите в Киев по-късно я посочиха като Кулигина, а през 2015 г. и самата тя потвърди, че е била в плен.

Със своето освобождаване се заема Игор Безлер с позивна „Бес“, който командва бунтовниците в Горливка и който е описван като офицер от ГРУ. На 5 юни 2014 г. той публикува видео, в което двама пленници падат край стена при автоматен откос, и заплаши да разстреля всички пленени офицери, ако Киев не освободи задържаните от неговата група. Разстрелът е инсцениран. Единият от двамата, местният бизнесмен Васил Будик, когото хората на Безлер взимат в плен още на 2 май, по-късно разказва, че са предупредени: първи залп ще е с халосни патрони. Двамата се престорили на мъртви. Вторият пленник в инсценирания разстрел беше офицер от Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), пише Atlantic Council. Според изданието Безлер заплашвал да разстрелва по двама пленници на всеки няколко часа, докато Кулигина не бъде пусната.

Валерий Кондратюк, който през 2014 г. ръководеше украинското военно разузнаване (ГУР), разказа пред авторите на FRF, че след ареста службите в Киев са прихванали разговори между Гиркин и Безлер. Руската страна готвила въоръжено нападение срещу конвоя с Кулигина, което налага смяна на маршрута, а Безлер дори заплашва с отравяне на водата в Киев.

На 29 юли 2014 г. 17 украински военнопленници, държани от Безлер в Горливка, са освободени, а Кулигина е предадена на сепаратистите. Киев тогава отрича да е имало размяна и представя освобождаването като специална операция. ДНР потвърждава размяната пред РИА „Новости“ и нарича Кулигина съпруга на свой боец. През септември размяната е потвърдена от главния редактор на Censor.net Юрий Бутусов. Той пише, че не всички в службите са били съгласни тя да бъде пусната.

За коя служба работи тя, остава без потвърждение. Бутусов я нарича агент на ФСБ, близка до Бородай и Гиркин. Кондратюк е убеден, че тя е висш офицер от ГРУ. Той се позовава на усилията на противника да я върне и на това, че на разпитите не е казала нищо освен името си.

През 2015 г. Бородай основава Съюз на доброволците от Донбас, организация на ветераните от сраженията там. Според FRF той основава организацията заедно с Кулигина и с подкрепата на бизнесмена Константин Малофеев, негов бивш работодател. Министерство на финансите на САЩ сочи като основател Владислав Сурков, дългогодишен съветник на Путин. В интервюто, в което Бородай я представя, Кулигина споделя, че е „възможно“ да влезе в ръководството; украинският регистър на санкциите днес я посочва като член на управителния съвет.

След пълномащабната инвазия през февруари 2022 г. съюзът се включва в набирането и изпращането на хора на фронта, а неговите бойни части сключват договори с Министерството на отбраната на Руската федерация, пише Службата за контрол на чуждестранните активи (OFAC) към Министерство на финансите на САЩ. Членовете му извършват разузнаване за руските сили, включително търсейки цели за удари. На 28 юни 2022 г. OFAC санкционира организацията и 16 нейни ръководители, сред тях Бородай като председател и Кулигина. Япония и Украйна вписват Кулигина в своите списъци през октомври 2022 г. Европейският съюз санкционира съюза през декември като военизирана организация, която воюва срещу Украйна.

Три месеца след американските санкции Кулигина се появява в московския вестник „Метро“ като фелдшер, т.е. медик със средно медицинско образование, в батальона „Гром“, сформиран от съюза. Тя разказва, че е прекарва почти 2 месеца в Херсонска област, включително при боевете край Андриивка, при прехвърляне през река Днепър на понтон, който е станал мишена на украински удар, и участва в обучение на санитари, които изнасят ранените от фронта. „Само дето командирът. 1-2 пъти ме спря, когато се приближих съвсем до предната линия“, каза тя.

Нейната биография показва колко тесен е кръгът от хора, които FRF поставя в началото на войната от 2014 г. Бородай и Кулигина са в Приднестровието през 1992 г. и в Москва през октомври 1993 г. Бородай казва, тя го запознава с Гиркин. През 2014 г. двамата мъже застават начело – Гиркин в Словянск, Бородай в самия Донецк. Съюзът превръща този кръг в постоянна структура, която от 2022 г. набира и изпраща войници по договор с руската армия. Структурата има и политическо лице: на изборите от септември 2026 г. Бородай отново беше избран в Държавната дума, този път от едномандатен окръг в окупирания Донбас.

Дали Кулигина е кадрови служител на разузнаването, остава недоказано. Версиите на Бутусов и Кондратюк се разминават по въпроса за службата, а тя години наред говори публично под своето име пред „День ТВ“, „Украина.ру“ и „Метро“. Това може да отговаря и на друго обяснение: че е доброволец, индоктриниран от националистическия кръг около „Завтра“, без служебна обвързаност. Натискът на Безлер също не решава въпроса, тъй като част от неговите заложници, като Будик, са пленени преди нейния арест, а сепаратистите я представят като съпруга на свой боец. Повече тежест носи разказът на Кондратюк за прихванат разговор с Гиркин и за готвеното нападение срещу конвоя. Ако е точен, вероятно за връщането ѝ са се застъпвали хора извън кръга в Горливка, но FRF не посочва друг източник за този разказ.

12 години след като Гиркин влиза в Словянск, градът попада в зоната на задължителна евакуация на всички семейства с деца: на 22 октомври 2026 г. началникът на Донецката областна военна администрация Вадим Филашкин я разшири до всички населени места в Словянска и Краматорска община и посочи като причина ежедневните руски удари. Две от лицата, свързани с началото на войната в този град, продължават участие в нея и след пълномащабната инвазия през февруари 2022 г.: Бородай като председател на съюза, който по данни на САЩ изпраща бойци срещу Украйна, а Кулигина като фелдшер на херсонския фронт в батальон на същия съюз.

Признанието на палача: Гиркин сам опроверга мита за „народното въстание" в Донбас.

🇷🇺🔙 Има свидетелства, които една пропагандна машина би предпочела никога да не са били произнасяни на глас. Обръщението, записано на 18 май 2014 г. от Игор Гиркин – висш кадрови офицер от Федералната служба за сигурност (ФСБ) на Руската федерация и „министър на отбраната" на т.нар. Донецка народна република, е именно такъв документ.

Написано лично от него и прочетено пред камера в обсадения Славянск, то не е плод на украинско разузнаване, нито на западен мозъчен тръст. То е вътрешен вик на отчаяние от човека, изпратен да подпали Донбас – и точно затова представлява може би най-безкомпромисното опровержение срещу собствения му мит. Само 5 седмици след като водената от него въоръжена група прекосява границата, командирът признава пред „гражданите" на републиката, която уж защитава, че в област с 4,5 млн население не може да намери дори 1000 мъже, готови да се бият за неговата кауза.

Това е централният парадокс, около който се руши целият наратив за „спонтанното въстание на Донбас". Докато руските държавни медии и самият Гиркин в публичните си изявления твърдяха, че „80% от населението иска да се присъедини към Русия" – твърдение, документирано от Атлантическия съвет – в рамките на същия месец той споделя една друга, далеч по-неудобна аритметика. „Изобщо не очаквах," признава Гиркин в своето обръщение, „че в цялата област няма да се намерят дори 1000 мъже, готови да рискуват живота си." Разривът между двете числа – декларираните 80% от местното население и реалните под 1000 души – е красноречиво доказателство за изкуствения генезис на проруския сепаратизъм в Източна Украйна.

Силата на текста е в неговата конкретика, тъй като Гиркин не говори абстрактно. Той описва как три дни преди това е пристигнала група от 12 „герои" от Бахмут, препоръчани от „твърде уважаван човек". Веднага щом става ясно, че трябва да служат в Славянск, а не у дома си, и че срокът не се ограничава до няколко дни, те „дори не пожелаха да вземат оръжие". На следващия ден историята се повторила в още по-красноречив мащаб: от общо 35 доброволци, пристигнали от Донецк, 25 си заминали „поживо-поздраво за вкъщи" в момента, когато дочули звуците на далечен минометен обстрел. Командирът ги изпраща с унищожителен сарказъм – че те се прибират, „за да се оплакват от тежките условия, които не са усетили нито за миг, и да разказват за героизма си, проявен докато се возят в пътническия автобус". Това не е езикът на народен лидер, застанал начело на разбунтувалото се множество. Това е горчивината на професионален военен, открил, че зад гърба в крайна сметка няма никой.

Най-яркият образ в цялото обръщение е именно социологически по своята същност. „Десетки и стотици хора се наредиха в строя и се бият," констатира Гиркин, докато „десетки хиляди, стотици хиляди спокойно наблюдават това по телевизията, надигайки биричка." Именно с тези думи е сринат целия разказ за въстанието на Донбас. Гиркин посочва населението на Славянск като 120 000 души, а на съседния Краматорск – двойно повече, като цялата Донецка област наброява 4,5 милиона. Срещу тези числа стоят десетките му бойци.

„Къде са онези 27 000 доброволци, за които пишат журналистите?" пита риторично тогавашният довереник на президента Владимир Путин. „Не ги виждам." А прочутият мит, че „когато миньорите се вдигнат, те ще разкъсат всички с голи ръце", Гиркин отхвърля с леденото „засега обаче това не се наблюдава". Подкрепата на местните се оказва толкова дефицитна, че Гиркин издава заповед в опълчението да бъдат приемани и жени, и се оплаква, че „в цялата област досега не са се намерили и 20-ина професионални военни", готови да поемат командване – офицери, които според него стоят „по апартаментите си като уплашени врабчета".

За да се разбере тежестта на това признание, то трябва да бъде разположено върху действителната хронология на събитията в Източна Украйна, а не върху митологията им. Войната в Донбас не започва с митинг на граждани, а с военна операция. В нощта срещу 12 април 2014 г. въоръжена група от 52 маскирани мъже, ръководена лично от Гиркин, която месец по-рано изиграва ключова роля за незаконната анексия на Крим, прекосява държавната граница и превзема административната сграда, полицейското управление и сградата на Службата за сигурност на Украйна (СБУ) в Славянск, изземвайки от полицейския арсенал, според данни на енциклопедични източници, най-малко 400 пистолета и 20 автомата. Гиркин не е местен миньор, той е ветеран от Приднестровието, Босна и Чечения, опитен елемент от силовите структури. На следващия ден, 13 април, Киев обявява антитерористичната операция. Такава е архитектурата на конфликта: не подложен на репресии народ, решил да надигне глава срещу своите управляващи, а внедрено ядро от руските силови структури, около което беше изградено впечатлението за въстание.

Че именно това ядро, а не настроенията на местните, е решаващият фактор, по-късно беше потвърдено лично от Гиркин – този път без отчаяние, а с гордост. В интервю за крайнодясното списание „Завтра" през есента на 2014 г. той изрича популярната фраза: „Аз съм този, който натисна спусъка на войната. Ако нашето подразделение не беше прекосило границата, всичко щеше да изтлее – както в Харков, както в Одеса. В началото никой не искаше да се бие. Първите две седмици минаха в опити на страните да се убедят една друга" да започнат битка.

Сравнението с Харков и Одеса не е плод на случайност. „Народната република", обявена на 7 април 2014 г. в Харков, беше ликвидирана от украински спецназ още на същия ден. В Одеса и други областни градове, в които не беше внедрено руско въоръжено ядро, „въстанието" се изпари за броени дни. Разликата между тях и Донбас не е в дълбочината на проруските настроения, а в присъствието на полковника и подчинените му.

Резултатите от социологически проучвания през последното десетилетие потвърждават твърденията на Гиркин. Според изследване на американския институт Pew, което се проведе в периода 5-23 април 2014 г., едва 18% от населението в Източна Украйна подкрепят отделянето, докато 70% желаят страната да остане единна. Данните на Киевския международен институт по социология (КМИС) рисуват по-нюансирана, но сходна картина: около една трета от жителите на Донецка и Луганска област подкрепят някаква форма на отделяне – забележимо над националната средна стойност от 7% – но дори там само между една пета (Донецк) и една четвърт (Луганск) са дали положителна оценка на евентуален сценарий с принудително прехвърляне на властта. Социологическата агенция „Рейтинг" пък още през март 2014 г. отчита, че 56% от жителите на двете области отхвърлят идеята за отделяне. Тоест дори при най-щедрото отчитане на проруската симпатия, тя никога не е достигала мнозинство, а готовността тя да бъде превърната в стрелба по съседите е била споделяна от пренебрежим дял от местните жители – предимно маргинализирани елементи. Точно тази пропаст между пасивното недоволство и активната мобилизация Гиркин описва от първо лице.

Ключовият фактор е, че реалните оплаквания на хората от Донбас – корупцията, безвластието и икономическия упадък – никога не са били тъждествени с искане за присъединяване към Руската федерация. Атлантическият съвет цитира местни наблюдатели, според които жителите са признали как „никой не е потискал" руския език, което срива може би най-популярният casus belli на Путин, изречен от Гиркин с думите за „правото да говорим на родния си руски език". Същият репортаж цитира думите на анонимен местен жител, успял да улови истината по-точно от всеки социолог: „Нашият град беше превзет от терористи, но всички знаем, че зад това стои Русия." А когато се наложило тази изкуствено създадена „воля на народа" да получи легитимация, се наложи нейните режисьори да прибегнат до фарс. Незаконният референдум за независимост от 11 май 2014 г. премина без нито един международен наблюдател (дори руски), с бюлетини, раздавани по улиците дни по-рано, без избирателни списъци и документирани случаи на многократно гласуване. Обявените резултати (89% Донецк, 96% Луганск) са в пълен контраст с оценката на украинското МВР за реална активност от около 24% и повсеместна липса на международно признание.

Това, което обръщението на Гиркин в крайна сметка разкрива, надхвърля войната в Донбас и очертава шаблон на едно ново поколение хибридна война, в която Кремъл не мобилизира съществуващо мнозинство, а създава впечатление за такова, внедрявайки професионално ядро от „зелени човечета“, представяйки тяхната фасада като „самоопределение". Стратегическата уязвимост на подобен модел се крие именно там, където Гиркин се среща с реалността: пасивната симпатия не значи подкрепа. Десетките хиляди, които „надигат биричка" пред телевизора, не печелят войни, поради което инсценираната революция наложи изпращане на силоваци, а след като и този инструмент беше изчерпан, Москва беше принудена да хвърли редовна армия през август 2014 г. и пълния си военен потенциал през февруари 2022 г.

През цялото време обаче Путин не пожела да осъзнае едно: ескалацията на руската агресия е огледален образ на низходящата крива на местната подкрепа към действията му в Донбас: колкото по-малко „народ" имаше във „въстанието", толкова по-мащабни държавни усилия бяха необходими на Кремъл, за да го поддържа жив. В този смисъл най-точният историк във връзка със събитията от пролетта на 2014 г. се оказа не някой западен експерт, а самият палач – лицето, което „натисна спусъка на войната“.

Игор Гиркин за облекчаването на изходния режим в Украйна за мъже наборна възраст.

🇷🇺 Игор Гиркин е бивш офицер от Федералната служба за сигурност (ФСБ) и ключов участник в конфликта в Източна Украйна през 2014 г. След края на активното си участие във военните действия, той публикува анализи за развитието на войната, които включват стратегии, действия на противника и военно-политически тенденции.

Коментарите му често са остри, безпощадни и насочени към разкриване на реалната картина зад пропагандните твърдения на Кремъл. В последния си анализ той коментира решението на украинските власти да разрешат излизането на мъже на 18-22 годишна възраст в чужбина, като оценява ситуацията не през призмата на PR, а чрез военната рационалност и реалните потребности на противника.

По-долу ще откриете публикацията на Игор Гиркин в оригинал, без редакторски промени:

Украйна започна да разрешава излизането на мъже на възраст между 18 и 22 години в чужбина – първите подлежащи на военна служба вече напуснаха страната.

Много хора у нас по някаква причина търсят в действията на противника задължително пиар и отказват да признаят неговата рационалност. Все още не са се отучили да „хвърлят шапки срещу врага“, да се „смеят на Искандери“ и да разказват как ако поискат и се напрегнат, ще са в Киев и ще победят всички.

Реалността е съвсем различна. Врагът е умен, хитър, ловък, жесток, решителен и издръжлив. А у нас за три и половина години война някои пропагандисти, меко казано, не са оценили това и не са разбрали ситуацията. Те продължават да разказват една и съща история, че победата е „буквално утре или вдругиден“. Нищо подобно.

Без много сериозни усилия няма да победим нито утре, нито вдругиден, нито по-нататък. И компромис няма да има – войната ще продължи.

Обяснението е просто: да, несъмнено, има елемент на пиар. Да, някой в Украйна така се опитва да спечели политически точки. Но трябва да гледаме на ситуацията от съвсем друга страна. Врагът няма нужда да привиква мъже на тази възраст, да затяга изходния режим или дори да поддържа предишния. През лятото не успяхме да пробием фронта никъде. Единственото, което постигнахме, е да изтласкаме противника от Часов Яр – градче с 20 000 жители, обстрелвано 16 месеца.

Следователно защо противникът да има нужда от още хора, когато се справя със съществуващите си сили? Възможно е да загуби някои потенциални войници, но засега те му не са нужни.

Това е позор. Това е шамар за нашите „гениални“ политици, военни ръководители и геостратези.

От тази гледна точка, ако врагът наистина е на ръба на гибелта и разгрома, щеше да прибира 16-годишни „фолкщурмисти“, да ги праща на фронта и за съжаление такива щяха да се намерят в голямо количество. А сега дори призоваването на 22-годишни не му е необходимо. Това е голямо постижение.

Да продължаваме да разказваме „ха-ха, този клоун, глупак“ – всъщност той не е глупак. Ако беше глупак, остава да попитаме какви тогава са всички тези „гении“, които за три години и половина не могат да спечелят войната срещу него.

Игор Гиркин е ветеран от руската армия и бивш офицер на Федералната служба за сигурност (ФСБ), изиграл главна роля в незаконното анексиране на Крим и в Донбас като организатор на въоръжени групи в Донецката народна република (ДНР). Получава присъда за подбуждане към екстремизъм през 2024 г. По-рано в Нидерландия му е наложено доживотно наказание за ролята му при свалянето на полет MH17 на Malaysia Airlines.

Гиркин признава, че е отговорен за разпалването на войната в Донбас, когато през април 2014 г. ръководи група руски бойци, които превземат Словянск. Неговата роля по време на обсадата му осигурява влияние и внимание, което му печели позицията на министър на отбраната на ДНР, марионетна държава на Русия. Украинските власти го обвиняват в тероризъм.

Подложен е на санкции от ЕС, САЩ, Великобритания, Австралия, Япония, Канада и Швейцария за водещата си роля във войната в Източна Украйна.

Освободен е от поста си през август 2014 г. след като 298 цивилни загиват при свалянето на полет MH17 от проруски сепаратисти. Прокурорите в Нидерландия повдигат срещу него и други трима души обвинение за масово убийство и му издават международна заповед за арест. Гиркин казва, че носи морална отговорност, но отрича да е натиснал копчето. На 17 ноември 2022 г. е признат за виновен за смъртта на 298 души, след като е осъден по всички обвинения задочно, получавайки доживотна присъда.

По време на пълномащабната инвазия от февруари 2022 г. Гиркин отново привлича внимание като военен блогър, който заема ястребска позиция, но критикува руската армия за „некомпетентност“ и „неадекватност“. През октомври 2022 г. се включва за кратко в доброволческо подразделение, което воюва срещу украинските въоръжени сили.

През април 2023 г. се присъединява към „Клуба на ядосаните патриоти“ заедно с няколко други руски националисти. По-късно започва да критикува остро руския президент Владимир Путин за некомпетентност. На 21 юли 2023 г. е арестуван от руските власти по обвинение в екстремизъм. През януари 2024 г. е осъден за подбуждане към екстремизъм и получава 4-годишна присъда.